В Списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО са: Чипровските килими, Нестинарството, Обичаят „Сурва“, Бистришките баби, Събор на народното творчество в Копривщица.

ЗА ПРОФЕСОР ПЕЙО БЕРБЕНЛИЕВ

ПРОФ. АРХ. ТОДОР КРЪСТЕВ, Д. А. Н.

Благодарен съм на Съюза на архитектите в България, на Камарата на архитектите в България и на Българския национален комитет на ИКОМОС за възможността днес да честваме това многозначително съвпадение на: Международния ден на паметниците на културата и 100-годишнината от рождението на една забележителна личност, с изключителни приноси именно за паметниците на културата – проф. арх. Пейо Бербенлиев. Доколкото имах шанса да го познавам отблизо и честта да си сътруднича с него, ще припомня някои от тези приноси.

Може би, ни сближи фактът, че сме от един и същ край: той от Странджа – село Богданово, аз от Бургас. Разказвал ми е с гордост, как като малък е пасъл странджански свине, които живеят на воля всред дъбовите гори, хранят се с жълъди и е невъзможно да бъдат затваряни и угоявани. За себе си казваше: „Аз съм като странджански бурен: сух, тънък и жилав, но с дълбоки корени, трудно е да го изскубнеш”. Животът му доказва верността на тази метафора.

Нашата първа среща бе през 1957, когато ние, 20-тина студента в първи курс архитектура, във ВИАС (днешния УАСГ), попаднахме в гостоприемната катедра „История и теория на архитектурата“. Тя бе едно истинско съзвездие от забележителни личности: светилото проф. Милко Бичев, проф. Сава Бобчев, доц. Иван Попов, асистентите тогава Мила Иванова и Пейо Бербенлиев.  Всеки блестеше със своя собствена светлина. През лятото на 1958 проф. Бербенлиев, който отговаряше за нашия курс, водеше нашата практика в Смолян – бил е на 35 години всред нас, 18-годишните. Внушаваше ни чувствителност към българското културно наследство.

Малко след това започва най-бурния и драматичен етап в живота на проф. Бербенлиев. През 1963 той става директор на Националния институт за паметниците на културата (НИПК) – дотогава малък отдел към Комитета за култура. Разказвал ми е, как с раница на гръб е обикалял паметниците на културата на България. Сблъсквал се е и с неразбиране. Първият секретар на Партията в Разградски окръг, където върху руините от античното селище Абритус е трябвало да се построи завод за пеницилин, треснал с юмрук по бюрото си: „Народът иска лекарства, а не камъни!”… По това време той започва и своите забележителни научни изследвания, между които и това за Брациговските майстори строители.

Все по това време, през 1965 проф. Бербенлиев участва, във Варшава (21-25 юли), в основаването на най-голямата международна неправителствена организация по опазване на недвижимото културно наследство – ИКОМОС (Международен съвет за паметници на културата и забележителни места) и в приемането на нейния основополагащ документ – Венецианската харта (приета предишната 1964 година във Венеция от ІІ конгрес на архитектите и техниците по исторически паметници).

Всред нас е забележителния български реставратор на художествени паметници – Лозинка Койнова. През 1965 тя е студентка по реставрация в Полша. Тогава тя за пръв път се среща с проф. Бербенлиев именно на Генералната асамблея на ИКОМОС във Варшава. Една знаменателна среща на двама души, които посвещават живота си на тази кауза: единият като ръководител, а другият като ключов реставратор на полето на културното наследство. Много бих искал да чуя днес от Лозинка спомен за тази среща.

Проф. Бербенлиев приема за свое верую основното послание на Хартата: „паметниците на културата са послания от минали поколения; те само временно са в нашите ръце; наш дълг е да ги предадем на следващите поколения в цялото богатство на тяхната автентичност». Той внушава това верую на шепата реставратори в НИПК.

И още същата година, това верую е поставено на изпитание. Излиза партийното и правителствено постановление за развитие на Велико Търново. Обявена е политическата задача за цялостно възстановяване на Царевец, подкрепена от интелектуалци – неспециалисти по опазване на паметниците. Цитирам една от статиите: „Вопиюща нужда е да го възстановим, за да има о какво да се опре нашето чувство за минало величие и държавно могъщество“. Това е политика – в духа на Оруел! И още: „Велико Търново да бъде възстановен дори не какъвто е бил, а какъвто би трябвало да бъде“… – тоест, като хипотеза, в пълно противоречие с Венецианската харта, според която «Реставрацията завършва там, където започва хипотезата»!

Можем да си представим в тази ситуация чувствата на ерудирани реставратори формирани в принципите на Венецианската харта и лично на проф. Бербенлиев. Пазя стари вестници от това време, които той ми е давал, с негови отчаяни статии, бранещи принципите на Венецианската харта. Партиен вестник обаче обявява Хартата за „идеологическа диверсия“…

Проф. Бербенлиев губи битката. Наистина, направил е всичко по силите си, за да бъде постигната възможна отчетливост между Истина и Хипотеза. Но все пак, това е било един тъжен компромис. Велико Търново никога няма да има шанса да влезе в Списъка на Световното наследство.

Но трябва ли да укоряваме проф. Бербенлиев за този неуспех, когато в наши дни видяхме колко силен може да бъде този политически и икономически натиск за изграждане на крепости „до зъбер” и църкви „до керемида“ (при това, колкото и да е парадоксално – с европейски средства!).

Важното е, обаче, че в това бурно време, проф. Бербенлиев изгражда модерните основи на това, което днес наричаме национална система за опазване, а именно:

• Прокарва първия модерен закон (Законът за паметниците и музеите от 1969) – авангарден за времето си, основан на международни принципи за опазване;
• Провежда консервационна политика и изгражда децентрализирана система за управление на дейността по опазване: Комитет за култура – НИПК – Окръжни дирекции „Културно наследство“ във всеки окръг – градски служби в някои градове;
• Изгражда модела на НИПК, деконцентриран в 5 филиала, като мощен европейски консервационен център от 2000 специалисти, деконцентриран в 5 филиала (с капацитет да работи по 300 паметници на културата годишно, да регистрира 40 000 паметника, да спаси 20 000 от тях) и с право да взема независими експертни решения! Нещо повече: създава основите на българската консервационна школа. Създава общност от личности, абсолютно отдадени на каузата на опазването. Тук е Бонка Стамболова, която бе верен помощник на проф. Бербенлиев и до днес всеотдайно пази неговото наследство.
• Основава българския клон на ИКОМОС, създава му международна репутация всред световни специалисти като сър Плендерлейт, Кореманс, Паоло Мора, Мазари, легендарния проф. Льомер, изпраща млади български консерватори на специализации в елитни школи в Италия, Белгия, Франция.
• По негова инициатива и с приноса на проф. Магдалина Станчева и НИПК, България вписва 9 свои ценности в Списъка на световното културно и природно наследство в рамките само на 6 години – периода от 1979 до 1985 (и нито една през следващите близо 40 години!).

За съжаление, след промените от 1990 тази система бе драстично осакатена:

• Силна централизация в Министерството на културата – в ръцете на министъра, с възможност за вземане на политически решения за съдбата на паметниците, в ущърб на експертното начало (както това се случи при бутафорните реконструкции);
• НИПК/НИНКН бе осакатен – от 2000 специалиста, останаха 40… Той вече не е в състояние да се справи със своите задължения по Закон;
• Ликвидирани бяха местните органи за опазване и пр.

Проф. Бербенлиев, би изпаднал в пълно недоумение от тази липса на приемственост!

В началото на 80-те години, приех поканата на проф. Бербенлиев да оглавя НИПК и попаднах във врящия котел на реалната консервационна практика. За мен това бе изключителна чест – да бъда част от общността на невероятни професионалисти. Нашето партньорство с проф. Бербенлиев бе вече на ново ниво – в действие, на полето на реалната практика и реалните битки за опазване на паметниците. В тези битки той ни оказваше неоценима помощ.

• Против разсичането на Античния форум в Пловдив (1982-83). Тогава Кметът на Пловдив нареди да бъдат разрушени с багер 16 м2 мозайка (сега номинирана за Световно наследство). Дадохме Кмета на Прокуратурата, Първият секретар на Партията Иван Панев (бивш кмет на София) остро се противопостави, но проф. Бербенлиев ни подкрепи;
• Против пробива през историческия център на Бургас (1985) – отново срещу окръжното и градско ръководство;
• Против проекта за оформление с мозайка от златен смалт на интериора на църквата „Св. Димитър Солунски“, 1985 (което би компрометирало оцелелите автентични стенописи). Насреща ни беше Пенчо Кубадински – много силна партийна личност. Въпреки това, проф. Бербенлиев излезе в медиите в наша защита. Това бе един реванш за случая Царевец;
• Против Правителственото решение за изграждане на екарисаж, не къде да е, а в зоната на река Русенски Лом, всред Скалните църкви край Иваново! Да си припомним, това се случва в навечерието на 1989-та. Заводът в Гюргево трови Русе – първите протести в Русе – формиране на Комитета за защита на Русе – филма „Дишай“ (1988). България се обръща към Румъния: Спрете Гюргево! – Румъния отговаря: Спрете екарисажа! Решават да го преместят между Скалните църкви!… НИПК се противопостави, а проф. Бербенлиев отново бе зад нас.

Във всички тези случаи той никога не взе еднолично политическо решение за съдбата на паметниците, макар че в много случаи (както в последния пример) бяха намесени и политически интереси. Всеки казус, свързан с паметник на културата бе за него преди всичко творчески и изследователски проблем, а едва след това политически и административен акт. Той водеше диалог!

Спомням си например диалога за Боянската църква, пред дилемата: дали да бъде оставен възрожденският таван на късната западна пристройка или той да бъде демонтиран, за да се разкрие автентичната средновековна фасада на църквата! Това бе смело експертно решение, а Васко Китов и Лозинка Койнова го реализираха творчески убедително. Случаят показва, също, че проф. Бербенлиев не възприемаше паметника на културата като мъртъв, застинал експонат, а като ценност в процес на трансформация – това се свързва с темата на сегашния Международен ден на паметниците на културата – „Наследство в трансформация“.

Този дух на проучване и креативност проф. Бербенлиев го пренасяше и в академичната среда. Нашето партньорство продължи и в тази област. През 1980 той ми предложи да организирам курс по Опазване на културното наследство в УАСГ. Бяхме убедени, че за чувствителността на архитекта към културните ценности са много важни негови „първи седем години“. Днес това е специализацията в УАСГ по „Опазване на архитектурното наследство“ в рамките на 3 семестъра, в която до сега са дипломирани над 1000 млади архитекти.

С други думи, проф. Пейо Бербенлиев бе една рядка комбинация от:

• Ерудиран Изследовател
• Търпелив и щедър Педагог
• Широко скроен Политик, ръководител, администратор от висока класа.

Всичко това споено с дух на разбиране, диалог и креативност. Една наистина рядка комбинация!

Наред с всичко това, проф. Бербенлиев бе и една извънредно обаятелна личност. Да си го представим: висок, слаб, тъмен, с пронизващ поглед и внезапна усмивка.

През 1981 проф. Бербенлиев е написал есето: „Аскетизмът на модерната архитектура”. Но той самият беше аскет. Преживя тежки пътни инциденти с търпението на стоик. Спомням си как в болницата, след поредната катастрофа, той разтвори болничния си халат и със спокойствието на изследовател ми показа как върху някои от ясно очертаните си ребра бе нарисувал кръстчета с химикалка – бе уверен, че именно това са засегнатите ребра. Не беше сигурен само кои са пукнати и кои са счупени… Той гледаше на собственото си тяло с очите на реставратор!

Драги колеги,

В едно по-справедливо време, което цени истинския авторитет, ерудицията и приемствеността, вероятно, ще дойде моментът да бъде адекватно оценен реалният принос на проф. Пейо Бербенлиев не само за българската консервация, но и за българската култура. Днес, всред вас, в тази зала, имам чувството, че това време наистина ще се случи. Имам пред вид, също, инициативата на КАБ наскоро да отпечата книгата на проф. Бербенлиев за Брациговските майстори строители и да реализира проекта „Брацигово“. Припомням, още, щедрия жест на проф. Веселин Венков, който години наред осигурява стипендия на името на проф. Бербенлиев за студенти по архитектура. Спокоен съм, също, че делото на българските реставратори от времето на проф. Бербенлиев няма да бъде забравено, а ще бъде документирано и изследвано в поредицата от трудове на проф. Й. Кандулкова. Очаквам и това, което ще напише Лозинка Койнова за това славно време.

Приживе проф. Бербенлиев изпита радостта да бъде приет за Почетен член на ИКОМОС, на неговата Генерална асамблея в София през 1996.

Изпита и горчивината на забравата и на политическите етикети.

Отиде си тихо през 1999, изпратен само от верни съмишленици, в навечерието на новия век.

Откакто си отиде, ме преследва един образ: представям си го как, отново с раница на гърба, обикаля и изследва ценностите на един по-добър свят…

Тази снимка е направена от моя професор Бохдан Маркони, световно известен експерт в областта на изучаването и реставрацията на културни ценности . Той беше ръководител на Катедрата по консервация и реставрация на живописта към Националната художествена академия във Варшава.

На снимката е запечатан момента от запознаването ми с българската делегация на Учредителната асамблея на ИКОМОС във Варшава през 1965 г., в състав: арх. Пейо Бербенлиев, директор на НИПК и инженер-химик Александър Савов, ръководител на Лабораторията към Института. На гърба на снимката пише:

ICOMOS 20-27.VІІ.1965

Pieskova skala “Dorotka”

Fot. B. Marconi

Снимката получих 7 години по-късно, като личен подарък от проф. Маркони, заедно с едно плюшено магаренце за моя син.

Работих в Националния институт за паметниците на културата от 1966 до 1991 (тоест, до закриването му). Свидетел съм на създаването му и на делото на проф. арх. Пейо Бербенлиев. Беше уникална организация, подходяща за българските условия и отворена към Света. Проф. Бербенлиев привлече ценни сътрудници. Те бяха негови последователи. Екипна работа, преданост към делото, професионализъм, идеализъм – това бяха качествата на пазителите на културното наследство. И първи всред тях бе проф. Пейо Бербенлиев.

Поуката е хубаво нещо. Нищо, че идва от Миналото.

И като се вижда колко тежко е днес състоянието на недвижимите паметници на културата, защо не се започне с отговорите на въпроси, които на времето получиха своя отговор от проф. Бербенлиев и неговите съмишленици-последователи, но които продължават да са актуални и сега, като например:

1. Защо сме се изолирали от международните постижения? Защо не търсим помощ и съвети?
2. Защо няма организация, която да изчерпва пълния цикъл от дейности, в чиято специфика е да обединява множество тесни специалисти в областта на консервацията?
3. Защо няма организация за спешна помощ на паметници в риск?
4. Защо няма дългосрочна и достатъчно подробна консервационна план-програма за близките години?
5. Защо не се упражнява редовно наблюдение върху паметниците на културата по цялата територия на страната?
6. Как се формират кадрите – не само академично, но и в практиката, в пряк досег с паметниците на културата? Те имат ли бърз и лесен достъп до откритията?
7. Каква квалификация трябва да имат реставраторите? Имат ли те условия да познават наследството, пряко и на място? Готови ли са да се жертват за него?…